Два часа през нощта, а тя все още разглежда кореспонденцията ви. Опитва се да разбере защо всичко се обърка.
Но всъщност всичко не е било както трябва.
Тя оставя телефона си, но след минута го взима отново. Дълго разглежда снимката ти, след това отново проверява съобщенията, сякаш се страхува да не пропусне нещо.
Зачита се във всяка дума, написана от теб, и се отдава на спомени.
Тя помни как никой не беше до нея, когато имаше нужда от теб.
Тя помни как дълго чакаше отговора ти, седейки с телефона, както и колко бързо сменяше темата към себе си, без да се интересуваш какво се е случило с нея.
Тя помни, че й се обаждаше когато на теб ти беше удобно, без да се съобразяваш дали тя има планове или не.
Тя помни как отвръщаше очи, когато се опитваше да разбере погледа ти и се обръщаше, когато тя ти се усмихваше.
Тя помни как се опитваше да я обвиниш във всички смъртни грехове и изкривяваше казаното от нея в своя полза.
Тя се опита да се спомни как искрено й се усмихваше, държеше я за ръце, позволяваше й да се почувства специална, казваше й, че всичко ще бъде наред, докато беше до нея. Но ти никога не го направи.
Ти просто не искаше да бъдеш с нея.
И сега тя се опитва да събере в едно парчетата разбити спомени, които пази в себе си.
Ти никога не беше онзи, за когото тя те мислеше.
И точно затова ти я изгуби.
