Веднъж донесли на краля малко птиченце сокол. Кралският ловец изхранвал и отглеждал птицата, но все не успявал да я научи да лети. Соколът отказвал да напусне клона на дървото, върху който го сложили, когато бил малко пиленце.
От прозореца на своя дворец кралят често наблюдавал как неговият ловец тренирал ловните птици: орлите, черните кани, другите соколи, но този сокол продължавал да седи на своя клон.
Ловецът се оплакал на краля, че нищо не може да направи със сокола. Тогава недоволният благородник изпратил пратеници до всички краища на своите владения със заповед да намерят човек, който да научи сокола да лети.
Една сутрин кралят излязъл на балкона си и видял в небето над замъка своя любимец. Той се зарадвал много и незабавно повикал човека, сътворил това чудо. След минути в покоите му влязъл обикновен селянин.
Учуденият крал се обърнал към него с въпроса:
– Как успя да го накараш да лети?
– Не беше трудно, Ваше Величество – отвърнал селянинът. – Просто запалих клона, на който седеше соколът. Напускайки своето обичайно място, той се сети, че има криле и полетя.
Така е и с хората. Някои от нас седят на клона, защото просто не знаят, че имат криле. Някои събития в живота чупят клона на надеждността и навика и тогава научават, че могат да летят.
Някои имат всичко, но не искат да полетят, за да не загибят мястото си. Може би дори е необходимо някой да запали този клон, за да опотаме да полетим поне веднъж в живота?! Понякога неочакваните събития, които в анчалото ни изглеждат много лоши, се превръщат във възможност да полетим….
Ще полетим ли?
