Вслушайте се, докато не е късно! Едно прочувствено писмо на мъдър баща до своя син:
„Синко, откакто се помня, животът ми е бил тежък. Но сега ми е далеч по-трудно, отколкото преди. Някога животът беше по-лек.
Хората бяха бедни, но сърцата им бяха добри. Бяха изпълнени с любов и уважение към близките си. Бащите бяха бащи, майките – майки, а децата – невинни деца.
Днес все повече хора от цял свят се мият със сълзи, защото за мнозина „щастие“ е дума от приказките.
Ще ти кажа, синко, че от много отдавна не съм изпитвал радост и покой. Даже не помня кога за последен път съм се смял – смял от сърце, смял от душа…
Срамувам се, но за своя живот мога да кажа само едно: това беше живот същия като всеки друг.
Не живях по някакъв специален начин. Моите деца са добри към мен. Всичко, което искам, е да бъдат добре.
Те имат своя живот, своите семейства, своите деца. Те идват при мен, когато могат, и ме радват, когато могат.
Седя на прозореца и чакам кога ще дойдат. Когато пристигнат, за мен това е като слънчев лъч зад облаците. Но слънцето рядко ми се усмихва.
Те казват, че имат много работа и задължения, че им е трудно да намерят време, за да ме навестяват по-често. Когато дойдат, през цялото време бързат, за да си тръгнат по-скоро. Но аз ги разбирам и все пак се радвам на идването им.
Знаеш ли какво си мисля? Че всичко се повтаря. Всичко, което Бог ни дава на нас, хората, се повтаря.
Моите деца се отнасят към мен по същия начин както аз се отнасях към своите родители.
Днес сме млади и енергични, а утре сме грихнали старци. Днес сме силни, а утре – слаби. Кой знае какво ни очаква в бъдеще?
Някога бях весел, пълен със сили и радост. Тези времена отминаха. Сега седя и гледам през прозореца. И чакам. Както са чакали моите родители.
Помни, сине: всичко се повтаря! Всичко се повтаря…
