Преди бях убедена, че трябва да познаваш човека, за да влезеш в отношения с него: приятелски, любовни, делови. Трябва да се изяснят неговите ценности, да се отнесе към даден типаж, да се определят неговите убеждения…
Сега си мисля, че човекът трябва да се почувства. Мисля си, че това не може да се научи. То се случва от само себе си. Или не се случва. Може би е свързано с това, че започваш да чувстваш себе си. Колкото по-надълбоко си в себе си, толкова по-добре чувстваш другите.
Умът мами. Сработват психологически защити, филтри на възприятия, недостоверна информация и субективни критерии. А ти събираш данни, анализираш, правиш изводи… И губиш същността – интуитивното опознаване на това кой какъв човек е.
Много повърхностно, пластово… Зад показната ирония и закачките се крие чувстваща душа. Зад нарочната самодостатъчност – ранима същност. Зад агресията се крие болка и страх.
Всичко това няма да го разбереш, ако слушаш само това, което говори човек. В живота хората се ръководят от раните, които са им нанесени от други. Затова дори действията невинаги разкриват истината.
И само сърцето никога не греши.
Автор — Лилия Ахремчик
