Спомням си как седях в задния двор. Беше вечер, помня защото беше тъмно и виждах премигващите в бяло и червено светлини на прелитащите самолети. Аз пушех и говорих с Него и копнеех да съм на мястото, на който и да е от пътниците в самолетите. За България естествено. Много исках да го видя и да го прегърна. И всеки път ги броях. Много ги броях месеците и само аз си знам колко бавно минаваха.
Не знам защо, но му вярвах и се чувствах в безопасност с него. Все едно съм си вкъщи. На десетки хиляди километри от дома, намерих някой, който ме караше да се чувствам сякаш не се бях качила в самолета онази сутрин. Сякаш още бях там, може би дори до него и не усещах, че ме няма.
И изведнъж просто беше тъмно. И звездите в небето бяха някак по-красиви. Сигурно защото тогава, в онази минута и в същата онази секунда, им се възхищавах от съвсем различен ъгъл. Бях по-близо до тях и до светлините на самолета. Виждах ги през малко прозорче в дясно.
И сигурно някой, някъде там е седял, пушел е и е гледал същите тези светлини и му се е искало да бъде на мое място. Да се прибере и той у дома, при някой любим човек. Прибирах се…
–
Последни нощи във Варна – един незвънящ телефон, една празна папка за съобщения и никаква вест от някъде. И ей така, в главата ми, минаваха като кратки откъси от филми, най-различни мисли. За едно студено и тъжно летище, два куфара и двама чакащи. За една празна тъмна стая, с горяща камина и две сгушени, едно в друго, голи тела. За сутрешно кафе, сервирано в леглото, с две чаени лъжички захар, дълга широка тениска назаем и палачинки, последвани от седем минутна цигара и едни очи, като две чашки горещ шоколад, които гледат сънено в моите, изпод омачканите завивки.
Отне ми много време, докато осъзная, че съм просто момиче, на което му се обича и иска да бъде обичано. Отне ми много време докато разбера, че съм просто един човек като нея, него, тях и като теб и няма нищо срамно в това, че обичах наивно някой, който обичаше само егото си. Отне ми много време, докато се науча, че след като падна нямам нужда да бъда вдигната, а мога и сама да се изправя. Отне ми време, докато разбера, че мога и сама да съм щастлива. Отне ми време, да намеря сили отново да се върна. И се връщам.
Връщам се по-силна от всякога защото съм и по-влюбена от всякога. Но не в момчето, а в морето.
-Христина Демирева
