Хора, аз съм жена. Просто жена. Имам малки китки, малки глезени и голяма разлика между талията и бедрата, за гърдите пък да не говорим.
Какво може да се иска от мен? Защо трябва да ми се карат? При мен всичко е така, както природата го е измислила за жените – където трябва е тясно, където трябва е широко, където трябва е вдлъбнато, където трябва е изпъкнало.
Това е за мъжете, за децата. Аз съм част от пъзела. Всичко е приспособено и смазано. Трябва да съвпадне и то работи. Само не изисквайте от мен други функции.
Вижте колко е красиво когато си хвана косата, а един кичур остане да стърчи. Върху мен парфюмите ухаят по-добре, отколкото са си мислели парфюмеристите, върху мен огърлиците звънят като обещание за радост… И това обещание се изпълнява.
Какво още ми трябва? И не, не ми трябва заплата, такава като на мъжете, защото аз въобще не искам да работя. Искам да си бъда вкъщи, да пека сладкиш и да се гледам в огледалото.
Имам копринена кожа, коса, характер. От това всяко година не се получава нищо желязно. Всичко това само гори добре. Гори, но не закалява. Не става по-твърдо.
Изпуква, изстива, израства наново и отново жадува не за равни права, а за копринени чаршафи. Нямам такива материали и вещества, от които може да се скове твърд характер и живот, пълен с постижения. Не мога да бъда сама за себе си. Аз съм създадена за някого. От ребро, ключица, опашна кост – не зная.
И се чувствам сякаш имам много по-малко кости, отколкото трябва, за да стоя здраво, да ходя бързо, да скачам високо и да махам с ръка: Аз! Аз! По-добре да си седя в кресло пред камина.
Или да целувам дете. Или да прегръщам мъж. Не умея да се боря, умея само да отстъпвам. Кога навреме, кога по-рано, отколкото трябва. Не съм ковач на собственото си щастие и изобщо не съм ковач. Понякога мълча, понякога говоря, понякога бърборя.
Защо не е достатъчно талантливо да чувстваш, да умееш да обичаш, да бъдеш мекушав, да можеш да се скриеш? Просто да бъдеш. И не искам да казвам нито на себе си, нито на другите: „Ще се справя. ще разбера, ще го преодолея“. Искам да изпадам в паника, да припадам, да заспя, за да се опомня и да ми казват: не бива да се вълнувате, трябва да си почивате. И наистина трябва.
И като цяло, хоризонтално ми е комфортно. И не ми трябва насърчаване, трябва ми нов сутиен с тънки дантелени презрамки. И чорапи с жартиери. Умея да бъда жена и майка. Умея да бъда честна.
За щастието ми стига да ме обичат. Стига ми да спя през нощта в онази вдлъбнатина на рамото му, която също е част от пъзела.
