Понякога си мисля, че мозъкът ми е настроен срещу мен. По друг начин не мога да си обясня подобни диалози в главата ми преди сън:
Аз:
– Край, време е за сън.
Мозъкът:
– Ей, човече, а знаеш ли, че ако се опиташ да разпознаеш тембъра на своя вътрешен глас, то няма да намериш никакви съвпадения с твоя глас или с гласа на познатите ти?
– Не, не знам! Остави ме на мира!
– А не се ли страхуваш да не се задушиш а сън
– И защо пък трябва да се задуша?
– О, ти трябва да ставаш в 6 сутринта, хайде, колко е часът?
– Полунощ. Няма да се успя, алармата е нагласена.
– А точно ли е нагласена?
– По дяволите… – ставам, поглеждам часовника – Да, нагласена е.
– О, сега се сещам. Днес в предаването на Гала говореха за инфаркт по време на сън, не се ли страхуваш?
– Млъквай, остави ме да поспя!
– Братле, братле, гледай какво ще ти покажа. Опитай се да си затвориш очите и да се фокусираш върху една точка. Ето-о-о-о, получава се…
– Да, готино е, а сега директно заспивам.
Тъкмо започна да се унасям, когато следва добавка:
– О, а я чакай да направя така все едно те удря токов удар? Охо, как подскочи! Ама че смешно!
– Копеле, колко още ще продължаваш?! – крещя по себе си в три през нощта.
– Добре, добре, преминаваме в спящ режим…
