На 3 февруари 1972 година, в Иран започнал един от най-страшните природни катаклизми в историята на страната. Дошлата откъм Кавказ виелица бушувала в продължение на шест дни.
Страната със сух климат, където обикновено сняг пада само в планинските райони, естествено, се оказала съвършено неподготвена за такава свирепа стихия. Бурята, погубила повече от четири хиляди човека, се счита за най-смъртоносната в историята.
За сравнение: най-разрушителното торнадо, връхлетяло Бангладеш през 1989 година, отнело 1300 живота.
На 9 февруари, когато натискът на снеговалежа значително намалял, на северозапад и в центъра на страната снежната покривка достигала три метра, а на юг преспите се издигали на осем метра.
Стотици населени места се оказали изолирани от външния свят: виелицата прекъснала телефонните линии и електропроводите, блокирала пътищата.
В резултат повече от сто села били напълно унищожени. Хората, укрили се в домовете си, загинали при срутването на покривите или се оказали погребани живи. В селата Каккан и Кумар не останал нито един оцелял.
Огромното количество жертви се обяснява преди всичко с това, че спасителите не могли да се притекат на помощ. Практически нулевата видимост не позволила да се придвижват с хеликоптери.
Мнозина загинали от измръзвания и болести, без да имат необходимите медикаменти. Температурата на въздуха в тези дни била повече от –20 градуса по Целзий.
А след като стихията отстъпила и снегът започнал да се топи, измъчените иранци ги застигнало и мощно наводнение…
