Дядо ми изкласи до четвърти клас, но така мотивира своите деца, че две от тях станаха кандидати на науката (филолози), а третото – е моята майка.
Веднъж, когато бях във втори класи, отидох на гости на дядо и вечерта, когато работата на двора беше вече свършила, той седна до мен и ме попита:
– Математика.
– Реши тогава, внучето ми, тази задачка. Мама купи 16 мандарини. Аз изядох половината, батко изяде две, а останалите кака. Колко мандарини е изяла кака?
Замислих се, взех да пиша цифри на един лист и дадох отговор.
– Юнак, виждам, че умееш да смяташ. А сега виж нещо. – след тези думи дядо извади от джоба си 10 лева и ги сложи на масата – Ще бъдат твои, ако решиш още една задачка или познаеш отговора.
– Ще я реша, естествено! В училище по математика имам само шестици и знам цялата таблица за умножение.
– Тогава слушай. Една патка си вървяла и срещнала стадо патки. Казала им: „Здравейте, сто патки“. Патките отговорили: „Ние не сме сто. Колкото сме, и още толкова, и половината от нас, и половината на половината и ти като дойдеш, тогава ще станем сто“. Колко са били патките?
Мислех дълго, мислех ден, два, три – не можех да реша задачата.
– Не, не е това – казваше дядо ми – Значи парите ще почакат, докато не решиш задачата.
За онези времена с десет лева можех да събера всичките си приятели и да си купим от магазина и бонбони, и сладкиши, и лимонада, изобщо всичко, което душата ни пожелае. Така за мен математиката стана не абстрактно скучен предмет, а реален начин за угощение. Учих я, за да мога следващия път да разоря дядо, а той ми даваше все нови и нови задачи, докато не разбрах, че съвършенството няма предел. Така и не ми се отдаде да спечеля онези 10 лева.
П.С. Като закономерност от това, станах учител по математика и работя в училището вече повече от 25 години.
