Лежа си сутринта, не притеснявам никого, трябва да стана, но не желая категорично. И тогава из кухнята се чува глас, в който се улавя мек камбанен звън и успокояващия шум на вълните:
– Скъпи, отиди до магазина…
Тъй като всичко това съпроводено с аромата на кафе и някакъв грохот от кухнята, разбрах, че е време за закуска, така че се облякох с готовност да отида до магазина. Попитах какво трябва да се купи.
– Хляб и нещо за чая.
– Торта? Паста? Шоколад?
– По твой вкус. Но хляб задължително.
Отивам, купувам две пасти, шоколад, хляб, излизам от магазина. Звъни се на телефона:
– Хляб недей, мерих се на кантара, надебеляла съм.
– Вече го купих…
– Остави го на птичките на улицата. Не го носи вкъщи!
Стоя, троша хляба на трохички за птиците. Въпреки, че птици почти няма. Прибирам се вкъщи.
На прага вече ме чакат:
– А хляб не донесе ли?
– Че ти нали каза…
– Няма значение какво съм казала, ти си длъжен да го почувстваш!
