
Макар и изключително любезен и доброжелателен, Кърт Вонегът мразел да дава интервюта. Предвид това обстоятелство, за всички нас е голям късмет, че журналистите все пак успявали буквално да „изкопчат“ някое интервю от него от време на време. И колко чудесни неща казал той в тях! Размислите му върху литературното творчество са просто безценни. Освен това са казани без патос и нравоучение, а с блестящ хумор и мъдри съвети.
„Събуждам се в 7:30 сутринта и работя не повече от 4 часа на ден. От 9:00 до 12:00 и от 17:00 до 18:00. Предполагам, че много бизнесмени са постигнали добри резултати, ако добре са изучили човешкия метаболизъм. Никой не може да работи продуктивно осем часа подред. За по-добра ефективност трябва да се работи не повече от 4 часа на ден“.
„Когато водех курс по литературно майсторство, винаги казвах на студентите си, че трябва да създават такива персонажи, които постоянно искат нещо, стремят се към нещо. Дори чаша вода! Да, те са парализирани от абсурдността на нашия свят, но все пак пият вода от време на време!“
„Всъщност нищо не приключва. Това е най-кошмарната част от всяка история – трябва да станете истински експерт по финала. Дори в реалния живот нищо не свършва. „Милисънт най-накрая разбра всичко“. Тя е разбрала, че никой нищо не разбира“.
„Не можете да напишете нищо струващо си без някаква параноя. Параноята при мен е като активна житейска позиция на човек, който е обезпокоен от това какво замислят силните в този свят“.
„Мисля си, че е просто страхотно и свежо, ако писателят има нещо в главата си, освен познания в областта на литературата и историята на литературата. Тогава литературата няма да изчезне в дебрите на собствения си задник, грубо казано“.
„Някога книгите бяха толкова дебели, защото хората имаха твърде много време, за да го убиват с четене. Аз никога не премествам героите си от стая в стая, не ги изпращам на съседни планети и звезди, те не се обличат сутрин, не завъртат ключа за запалване, не включват двигателя и не го загряват, гледайки уредите, и не оставят колата на ръчна спирачка“.
„Причината, заради която пиша, за съжаление, е свързана с Хитлер и Сталин: мисля си, че писателите могат и трябва да служат на обществото“.
„Опитвам се да не пиша за дълбоката, просто неземна любов в своите книги. Защото веднага щом се появи такава тема, става невъзможно да се пише за нещо друго. А читателите вече не искат да слушат за нещо друго. Те са без ум от любов. Ако персонажът в книгата срещне любовта си и всички са щастливи всички може да смятат, че това е краят на историята. Дори ако започне Втората световна война или небето почернее от летящи чинии“.
„Писателският труд не е спокоен и ведър. Всичко това е лъжа. Писателят се тревожи през цялото време, докато пише книгата, за това как да избегне наказанието за своите лъжи. Ако не успее, книгата, както се казва, няма да сработи“.
„Хората се нуждаят от лъжа за доброто. На тях са им достатъчни лошите лъжи“.
„Писателите имат прекрасен начин да си почиват. В края на краищата, те могат да лекуват психическите си разстройства всеки ден“.
„В писателството ми харесва всичко с изключеният на това как се отнасят съседите към мен. Защото аз уважавам всички такива, каквито са. Те ме смятат за някакъв непознат от Кейп Код. И някой от тях мое да се появи през нощта мъртво пиян и да заяви: „Знаеш ли, не мога да разбера ето тази дума, която си написал, и никой от съседите не може… Защо не пишеш по-различно, не измениш стила на разказване, в крайна сметка? Защо не пишеш така, както харесват хората?“ Забележете, това ми беше казано от най-добри подбуди. И ми го каза бивш професор по английска филология от Браун“.