Струва ми се, понякога приличаме на сезон.
Хората-пролет – винаги чакат нещо, надяват се на чудо, вярват в доброто и приказките, движенията им са поривисти и леки като вятър, който хвърля в прозореца бели венчелистчета.
Хората-лято – със златиста кожа, на тях им отиват големи слънчеви очила, бели кецове и рокля сарафина с презрамки. От тях ухае на море и моден дух, лягат си да спят на сутринта и вярват, че всичко винаги ще се дава в ръцете им.
Хората-зима – са спокойни и меки, около тях винаги е уютно и ухае на печени сладки. Те не бързат заникъде, знаейки, че всичко има своето време. И времето е тихо и меко като мереното тиктакане на стенния часовник…
А има хора-есен – те обичат пътищата, пият от чаша стипчивото минало и надничат в мъглата отпред. Те не се надяват на чудо, просто знаят, че то е до тях, на една протегната ръка разстояние.
Те не очакват, наслаждават се с езика си на всяка дъждовна капка. От тях ухае на море, на студено и ненадеждно.
В дома им е уютно и също тиктака стенен часовник, те знаят, че всичко има своето време и това време ще дойде.
Сред ябълките в техния пай винаги се среща лепкаво зрънце офика. Те обичат топлите зимни пуловери, облечени върху летни сарафини, движенията им са поривисти и леки като вятър, който хвърля в прозореца ароматни жълти листа…
