Един експеримент, който може би описва живота ни по-точно, отколкото си мислим.
В стъклен буркан слагат бълхи. Тези миниатюрни създания могат да скачат до един метър височина — стотици пъти над собствения си ръст.
Но бурканът се затваря с капак.
Бълхите продължават да скачат — отново и отново, удряйки се в преградата.
Те не разбират защо вече не могат да избягат.
И скоро… се адаптират.
След няколко дни капакът се маха. Пространството е отворено. Свободата се е върнала.
Но бълхите вече не се опитват да изскочат.
Те скачат само до предишното ниво на капака — не по-високо.
Дори не опитват.
За тях свободата вече не съществува.
Предишният им опит е станал тяхната реалност.
Завинаги.
В това е трагедията: дори когато препятствията изчезнат, програмите в главата ни продължават да работят.
Като автомат. Като сянка от миналото, която шепне: „Не се мъчи, няма да стане.“
Живеем така, както някога са ни „научили“.
Някой е казал: „Няма да можеш“, „Не е за теб“, „Вече е късно“.
И ние започваме да скачаме по-ниско от възможностите си.
А най-лошото е, че…
това се предава нататък. Потомството на бълхите в буркана също не скача високо.
Не защото не може.
А защото не знае, че може.
А сега въпрос към теб:
Ако ти пишеше края на тази история — кой вариант би избрал(а)?
Ти си по-силен(на), отколкото си мислиш. Скочи по-високо. Светът е по-голям от буркана. И не си длъжен(на) да живееш по стари правила.
Най-страшният затвор е този, в който дори няма стени. Само спомен за тях. Провери къде са границите ти — и кой ги е поставил.
Понякога свободата вече е наблизо. Просто сме забравили, че можем да я достигнем.
Пораснал(а) си. Можеш повече. Време е да спреш да скачаш по навик. Започни — и виж колко високо ще полетиш.
Ами ако това, което те спира, е просто стара болка, от която отдавна си пораснал(а)?
Все пак ти не си бълха. Ти си човек. А това означава, че можеш да избираш: да живееш по памет или по възможности.
