Четейки публикации ( и особено коментарите към тях), често ме спохождат такива мисли. Тук е прието да се осъждат мъжете, които печелят малко. И съдът е суров: „Мъжът е длъжен да обезпечава (във всичките смисли на „обезпечава), а ако печели малко – той не е мъж, по-добре да се разделяш с такива, а най-добре изобщо да не се обвързваш.
Ако не може да заработи за кола, апартамент, 20 чифта обувки за жената нито раждай дете от такъв, нито нищо!!! Ама нищо!
И тук си спомням за моите родители. Живееха в щастлив брак почти 42 години (до смъртта на мама). Докато аз самата не се омъжих, гледах на много неща по друг начин… Сега гледам на отношенията (на техните отношения) от позицията на жена, а не на дете.
Понякога се натъквам в дома на татко на кърпено спално бельо (помните през 90-те колко беше трудно да се намери хубаво спално бельо, затова го кърпехме).
Помня как мама кърпеше и шиеше чорапите… Как в тежките времена си шиеше рокли от платове, как приготвяше хитроумни ястия от обикновени продукти… Имаше и добри времена, естествено. И нови дрехи-техника-козметика…
Моето детство от 90-те беше простичко, може би затова беше най-хубаво от всички и запомнящо се.
Баща ми беше миньор, майка ми – учителка. Но при всички тези кърпени и шити чорапи аз НИТО ВЕДНЪЖ не чух майка ми да упреква баща ми в това, че той не може да обезпечи семейството си.
Не го пращаше на 2-3-4 допълнителни работи, не искаше да й купува 5 чифта обувки, не искаше да ходи на море и, нещо повече, не искаше да сменя мъжа си с друг. В нашето семейство нямаше обиди. Баща ми не пиеше, общуваха си един друг само със „зайче“ и „коте“.
И така живееха, знам, мнозина. Семействата на приятелките ми, на роднини. Може би тогава ценностите бяха малко по-различни. И в семействата нямаше потребителски отношения.
© Dorety
