През 1971 година в целия свят били публикувани сензационни статии.
В непроходимите джунгли на филипинския остров Минданао било открито племето Тасадаи, които не знаели нищо за околния свят, живеело в задружие, препитавало се с ядене на раци и жаби, не можело да ловува, използвало каменни брадви, а единствената им дреха била надбедрена препаска от листа.
Описвали ги като най-изостаналите хора на Земята. Телевизията излъчила няколко документални филма за тях. Всички започнали да мислят за това как да обезпечат тяхната безопасност и неприкосновеност.
Съобщавало се, че тасадаите живеят в условията на първобитния комунизъм и взаимопомощ, като не познават агресията и конфликтите:
„Те се научили да живеят в хармония и съгласие не само с природата, но и помежду си. Между хората от племето тасадаи въобще няма конфликти. Ако някой от хората в племето няма храна, другите също не ядат. Когато им дадохме топки, всеки мъж си взе по една топка Остана излишна топка, но никой не поиска да я вземе“.
Тасадаите сметнали отишлите антрополози за Дивату – доброто същество, което един ден трябвало да слезе от небето.
Учените, които първи се с тасадаите, били доведени от Мануел Елизалде – известен филипински политик. Той докарал хеликоптер, за да може тасадаите да бъдат наблюдавани от журналисти, политици, кино дейци, кино и всякакви други звезди, включително Джина Лолобриджида и Чарлз Линдберг. Джон Рокфелер създал фонд за помощ за племето.
През 1972 година филипинският президент Маркос обявил зоната за обитание на пещерните хора за резерват. Територията била охранявана от военни, посещенията били забранени. Всички екскурзии се провеждали само съвместно с Елизалд, който се обявил за защитник на племето….
След 15 години Маркос бил свален от власт, военните кордони на пътя към резервата били премахнати. Сега всеки желаещ можел да попадне при племето тасадаи. Швейцарският антрополог Освалд Итън заедно с филипинския журналист Джои Лозано решили да посетят племето.
В пещерата не намерили никого. Но пък наблизо намерили подозрително приличащи туземци.
Те живеели в колиби, носели джинси и тениски. Станало ясно, че това са жителите на околните села, които Елисалд принудил да живеят в пещери, убедил да не носят дрехи, платил им пари за това и обещал да им даде допълнително заплащане при условие, че те изглеждат в абсолютна нищета. Каменните брадви се оказали фалшиви.
Елизалд не успял да бъде намерен, защото още две години преди това той избягал в Коста Рика, прибирайки 35 милиона долара от Фонда за помощ за „децата на природата“.
След това излязъл документалният филм „Племето, което никога не го е имало“. По време на разобличаването, пребиваващият в Коста Рика Мануел Елизалде изхарчил всички 35 милиона от фонда, които били събирани продължение на 15 години.
