Така и не й се обадих вчера. А може би да се обадя сега? Не, не! Сега е твърде късно, а и тя едва ли иска да говори с мен. Струва ми се, че очакваше обаждането ми вчера, а аз така и не позвъних…
Това е ужасно. Не обичам това чувство, когато душата иска, а разумът разчита на здравия смисъл. А може би все пак да позвъня? Да позвъня и просто да кажа: „Здравей!“ Или по-добре да се обадя утре. Утре ще е съвсем друго нещо. До утре може и да обмисля малко от разговора с нея.
Как ми се ще да чуя гласа й още в тази минута! Да се насладя, да се вслушам във всяко предложение, всяка дума, всеки звук! Но защо, защо не мога да й се обадя още сега?
Просто да вдигна слушалката и да набера номера. Най-вероятно тя ще вдигне на третия, или не, на четвъртия сигнал, както се случи миналия път.
… Ох, този ласкав, нежен глас. Възхитителен е! Бих го разпознал сред хиляди други гласове. В него има нещо, което му придава особена изразителност, отличава го от другите.
Но защо не мога да се обадя още сега? Мразя това чувство на разделеност на разума и душата. Душата иска да чуя гласа, да му се насладя, а проклетият разум казва, че сега не е времето и трябва да отложа разговора до утре.
Господи, какъв съм глупак че не й се обадих вчера!
Ама защо?…
Защо?…
Защо?…
Добре, ще й се обадя утре, обезателно ще звънна, може би дори сутринта! Ами ако спи и събудя? Не, това е по-добре да се обадя през деня. Ами ако тя е на лекции или някъде другаде? Ще трябва да отложа разговора до утре вечерта. Утре задължително ще се обадя. утре, ще го направя утре…
… Какъв съм глупак, че така и не й се обадих…
