В живота си имах прекрасен период. Бях 13-годишна тийнейджърка и бях пълен убитак (извинете за израза, но така си беше): имах огромни очила (тогава все още нямаше рамки за деца), метални скоби върху зъбите, а освен всичко друго бях отличничка по всичко и момичето на мама. Досещате се, че хич не ми вървеше в отношенията с младежите.
Естествено, дойде моментът, когато издевателствата на околните ме доведоха до рев и аз със сълзи отидох при по-големия си брат. Разказах му, оплаках се. Очаквах, че той ще се пръвърне заради мен в оръжие за масово унищожение и ще намери всеки, който ме е погледнал „на въпреки“.
Но не. Брат ми помисли, поразсъждава и каза: „Хайде да те науча да свириш на китара!“ Амаче глупак, помислих си аз. Но тъй като отдавна го карах да ме научи да свиря на китара, не отказах.
И така, всеки ден вечерта ходехме в двора на училището и започвахме да дрънкаме на китарата. Без излишна скромност ще кажа, че се научих бързо и всичко ми се получи отлично.
След месец разбрах, че нашата поява се очаква от целия двор и около нас започват да се събират хора. И че, най-важното – вече не ме посрещаха дружески гаври, а приятелски усмивки.
Сега, когато съм пораснала, осъзнавам колко мъдро постъпи брат ми. Той не се би заради мен, не влезе в конфликти. Той ме научи да бъда специална. И му благодаря!
