Не били малки и жълти, най-били разюздани и продажни…
Тези, които са гледали популярния анимационен филм „Аз, проклетникът“, веднага ще си спомнят малките жълти помощници на главния герой Гру. Той ги наричаше миньони (слуги), а интересното е, че миньоните са съществували в действителност. С този термин през 16 в. във Франция се наричали любимците на знатните особи, които можели да изпълняват функциите на съветници, охранители, прислуга, а в някои случаи и на любовници на високопоставените велможи. Често съдбата на миньона била изцяло в ръцете на неговия покровител. „Любимците“ изпълнявали всеки каприз на знатните, затова думата „миньон“ скоро се превърнала в синоним на сексуална разюзданост и продажност.
Може би най-шумни успехи в своята нелека служба постигнали миньоните на Хенри III Валоа, които направо побъркали кралското обкръжение със своето безразсъдство, дръзки лудории и безброй интриги. Някои поданици говорели, че крал Хенри и младите му приятели били свързани с повече от приятелски отношения, но в историческите документи няма потвърждение на тези слухове.
Няколкото женски миньони пък били обект на постоянен присмех от страна на придворните, но в същото време предизвиквали и завист, защото кралят щедро се отплащал на своите любимци с всевъзможни титли, имоти и други „знаци на внимание“. Когато пък двама от любимците на Хенри III загинали в дуел, той им се отплатил посмъртно с луксозна крипта. Между другото, нравите на кралските миньони послужили като основа за произведения на Александър Дюма-баща като например „Графиня дьо Монсоро“, „Четиридесет и петимата“ и „Хенри III и неговият двор“.
