Никога не бях качвала човек на стоп. Днес обаче реших да взема една баба. Гледам я върви от кола на кола, в колоната и се моли „Аз съм на близо, само до Ловеч“.
С бастун, торба и пръчка. Гледам „Ловеч – 5 км“, извиках я да се качи. Тя ме погледна щастлива. Хвърли пръчката и седна. „Страх ме е от кучета. Затова я взех.“
Почваме любезен разговор. Пита ме на къде съм. Казвам ú, че съм към София, а тя мълчи… „Не съм Ви по път, ще обикаляш заради една баба сега.“ Защо да не обиколя... 5 км са.
Аз се усмихвам, казвам ú името си. Запознаваме се официално с баба Гина. За 5 км успя да ми сподели за семейството си, за внучка си при която отивала. Оставих я пред дома ú . Благодари ми дълго, още по-дълго рови в портмонето си… извади едно левче. „Почерпи се, моля те.“
Отказвам ú , но я моля, ако ходи на църква, да запали свещичка за мен, за здраве. Само това искам…
Екатерина Монева
