Сутрин. Седим със съпругата ми в кухнята, закусваме. Доста изненадващо, но не закъсняваме за работа. Видимо, това се отразява на философското настроение на жена ми. Отхапвайки поредно парче сладкиш и с доза мечтателност в погледа, тя изрича:
– А какво ще кажеш да направим на терасата хранилка за птици?
Опа. Точно това не го очаквах от нея. При това сутринта. Очаквах да ме накара да ходим при майка ú за уикенда, но точно това не. Попитах я като в транс:
– А защо? Ти какво, изпълни се с любов и състрадание към нашите по-малки братя ли? Защо тогава да не направим колибка за кучета?
– Те ще ядат на нашия балкон и ще акат върху съседите отдолу. С мъничко късмет и върху прането им ще падне по нещо. Малко, но приятно.
Едва не ми падна челюстта.
– Аз, естествено, знам, че не ги обичаш, но чак пък толкова…
Никога няма да разбера женския мозък.
