Връщам се вчера от работа. Минах покрай една къща и виждам, че в тревата на тротоара лежи телефон и от него звучи мелодия. Телефонът беше приблизително такъв:
Вдигам го, а там входящо повикване от „Мама“. Помислих си, че някое детенце си е изгубило телефона. Приех обаждането:
– Да! Добър вечер! Намерих телефона – в тревата е. Стои тук. Как да Ви намеря?
Отговарят ние сме наблизо, сега ще дойдем.
Не минаха и 15 секунди и от ъгъла се появиха те:
В същия състав като на снимката: пет мърляви деца и майка с бебе. Разтегната ми мисъл „Уляляяя“ бе прекъсната от майката:
М: Този телефон от моето дете ли го взе?
Аз: Да, телефонът си лежеше тук в тревата. Дръжте си го!
Подадох й телефона. Даже не исках и благодарностите й, само по-бързо да го дам и да си ходя вкъщи. А тя не го взима!
М: Това не е нашият телефон!
Аз: Как да не е вашият? Самите вие току-що звъняхте на него!
М: Звъняла! Но ние имахме по-скъп телефон. АЙФОН! А това е твой, ти си сменил сим картата!
Аз: Вие за глупак ли ме взимате? Изобщо нямам друг телефон.
Извадих от джоба своя телефон, показах го и тук две от децата се опитаха да ме хванат за ръката и взеха да викат: „Дай гооооо! Моооооой е!“ А майката: „ДобриХора!ПомогнетеКрадатНиТелефонаАйАйАй!“
Аз: Разкарайте се, прррр! Тормозачи на коне! Съвсем ли откачихте?
М: Дай телефона!
Аз: Това е вашият телефон с вашата сим карта!
М: Сим картата е наша, а телефонът е твой. А нашият телефон ти е в джоба.
Аз: Значи този телефон е мой?!
М: Твой е!
С размах разбих телефон в кирпичената стена на къщата.
Всички дружно зяпнаха и си отвориха устите. Намерих сред отломките сим картата и я дадох на майката.
И си тръгнах насред пълна тишина.
