Двама малки приятели, чийто телефон от въже се простирал между островите, били принудени постоянно да размотават намотките, като при пускане на въздушен змей, когато искаш той да се издигне по-нависоко.
„Вече почти не те чувам“ – казало момичето от своята стая в Манхатън, мижейки в бинокъла на баща си с надеждата да зърне на прозореца своя приятел.
„Значи трябва да викам“ – казал приятелят й от своята стая в Шести район, настройвайки подарения му миналата година телескоп към нейния апартамент.
Въжето на телефона им се опъвало пределно и на нея й се налагало през цялото време да го удължава с други въженца, свързани заедно: въже от йо-йо, дантела от говорещата й кукла, ластика от бележника на баща й, восъчният конец, непозволяващ на мънистата от огърлицата на баба й да се разсипят по пода, ластика, удържащ детското одеялце да не се превърне в планина от дрипи.
От сега нататък освен всичко друго ги свързвало йо-йо, кукла, дневник, огърлица и одеяло. Те имали още толкова много да си кажат един на друг, а въжетата ставали все по-малко.
Момчето помолило момичето да прошепне „Обичам те“ в нейната консервена кутия, без да обяснява защо.
И тя не попитала защо и не казала „Глупости“ или „Още ни е рано да обичаме“ и дори не започнала да се оправдава,твърдейки, че казва „Обичам те“ само защото той я е накарал.
Тя просто му казала: „Обичам те“. Нейните думи пробягали през йо-йо-то, куклата, дневника, огърлицата, одеялото, простора, коледния подарък, арфата, чаените пакетчета, тенис ракетата.
Момчето затворило капака на консервената кутия, отвързал я от въжето и скрил уловената в нея любов в чекмеджето на гардероба си. Естествено, не трябвало да отваря консервата, защото тогава всичко съдържащо се в нея щяло да отлети.
Но на него му стигало просто да знае, че го има.
