Връщам се от вечерен джогинг, на улицата навсякъде има локви. Тръгнах да изпреварвам вървящите по тротоара пред мен майка с дъщеричката си и едва стъпил по-надясно цопнах с крака право в локва, скрита от тревата. Моите маратонки така или иначе бяха отдавна мокри, но се оцапаха и красивите обувки на момиченцето.
Стана ми малко неудобно, спрях се и започнах да се извинявам пред малката:
– Прости ми, моля, стана случайно.
Момичето се усмихна и отговори с мило ангелско гласче:
– Нищо, вероятно просто не видяхте в тревата тази локва.
– Нямаме никакви претенции към Вас, младежо – каза майката на ангелчето, която до този момент ме гледаше злобно, но, чувайки отговора на дъщеря си, смени гнева с милост.
И тук покрай мен и майката с дъщерята премина каращ с бясна скорост автомобил. Оказахме се мокри от краката до главата.
– Е, май доволно се намокрихме. Не може да простиш на всички… – тъжно произнесе майката.
– Не, мамо, на този дядо в колата също може да простим! – спокойно отговори дъщеря й, а после със същия ангелски глас продължи:
– Само ще му откъснем краката…
