Създаването на пеницилина: напук на лошия късмет
Веднъж репортери разпитвали английския микробиолог Александър Флеминг за това как е открил пеницилина.
– В живота никога не ми е вървяло – започнал с тежка въздишка ученият. – В детството си боледувах и мечтаех да стана лекар, но родителите ми, бедни фермери, нямаха пари, за да осъществят мечтата ми. По-късно съвсем се разориха и се преместихме в Лондон.
– И тогава мечтата Ви се сбъдна: постъпихте в университет?
– Да, но ме взеха само заради това, че бях добър плувец. От постоянните тренировки и състезания почти не ми оставаше време за учене и най-голямото, което ми обещаваше бъдещето, беше скромна длъжност в някое провинциално градче.
– И тук талантите Ви бяха оценени по достойнство?
– Да, но професор Уайт ме взе в лабораторията си само затова, че му трябваше физически силен помощник. На професора му хареса не моя талант, а моя ръст.
– И в неговата лаборатория успяхте да направите забележителното си откритие?
– Да, но за това ми помогна поредния неуспех. Когато поставих опита, задуха силен вятър, отвори прозореца и струята в моята петрита отвя спорите на плесенните гъби. Естествено, експериментът беше провален и ме заплашваха куп неприятности. С отчаяния реших да разгледам по-внимателно неканените „гости“ и открих пеницилина…
– И тук най-накрая Ви провървя?
– Да, но в началото колегите кръстиха пеницилина „съмнително лекарство“, а мен – „средновековен алхимик“. Едва по време на Втората световна война се изясниха прекрасните лечебни свойства на новия препарат.
– И при Вас дойде заслужената слава?
– Да, но кога? Пеницилинът бе открит от мен през 1929 година и в края на войната вече бяха забравили кой го е създал. Така едва през 1945 г. разгледаха труда ми, за да ми връчат Нобелова награда.
