Когато кажат, че човек си е изпял лебедовата песен, се разбира, че той е направил нещо за последен път. Ако не знаете смисъла на този фразеологизъм, то може и да не се досетите какво точно значи: та нима лебедите пеят?
Произходът на израза „да си изпееш лебедовата песен“ трябва да се върнем преди две хиляди години в Древна Гърция. Точно там се появило поверието, че мълчаливите в обичайния си живот лебеди преди смъртта си издават стонове, напомнящи на песен.
Споменаване на лебеда, пеещ последната си песен преди смъртта, може да се открие в творчеството на поета-баснописец Езоп или в творбата на Есхил „Агамемнон“.
Ренесансовите поети черпели вдъхновение от произведенията на античните поети и писатели, затова постепенно изразът „лебедова песен“ се появил в произведенията на класиците. Например може да се открие в записките на Да Винчи и Шекспир.
И както се оказало, в израза има някаква истина. В зоологията лебедите се делят на 7 вида, най-известният в Европа от които е ням лебед – той не издава никакви други звуци, освен шипене и леко съскане при опасност.
Но веднъж годишно Европа бива посещавана и от руг вид лебед – поен лебед, който издава тръбни звуци. Когато пойният лебед умира и остатъците въздух излизат от белите му дробове, специалната структура на трахеите му понякога способства появата на на своеобразен „тръбен“ звук, който, естествено, съвсем не прилича на пеене.
Двата вида лебеди били широко известни в Древна Елада, където, впрочем, лебедът се считал за птица на хармонията и красотата, благословена от самия Аполон. Възможно е, чувайки последните издихания на пойния лебед, античните писатели леко да са го поукрасили и да са го превърнали в песен.
С времето особеността на пойния лебед започнала да се приписва на абсолютно всички лебеди. А многократното споменаване на лебедовата песен в художествените произведения закрепили дадения израз в много езици по света.
