Какво се случва с нас след смъртта? Има ли рай, Валхала, има ли прераждане или просто ще изгнием в земята?
Предлагаме ви да прочетете няколко истории на щастливци, посетили брегоете на река Стикс и успели да избегнат среща със смъртта. Може пък смъртта да не е чак толквоа страшна, колкото ние си я представяме…
Сякаш вече си изпил първата чаша кафе
На 4 юли миналата година , аз почти умрях. Излетях от мотора си с главата напред: получих пневмоторакс, като една кост бе пробила горната част на белите ми дробове. Там на пътя лежах и умирах.
В това време изведнъж се почувствах, сякаш попадам в тъмен басейн. Всичко около мен беше черно и светът, нашият реален свят, стремително бързо се смаляваше. Чувствах се така все едно пропадам в бездна. Някъде далеч се чуха звуци. Странно, но душата ми беше спокойна: болката бе изчезнала , а светът просто се носеше покрай мен.
Пред очите ми се появиха различни сцени от моето минало и образи на мои близки хора, приятели, семейство. След това се събудих … Смятах, че в това състояние съм прекарал няколко часа, но в действителност всичко бе продължило само няколко минути. Знаете ли, този случай ме научи да ценя момента.
Трудно е да се опише това, което всъщност се случва: няма никакво вълнение или борба за живот. Ти просто не разбираш какво се случва. Имаш чувството, че нещо не е наред, но какво точно – не разбираш. Всичко е толкова неестествено и илюзорно.
Моментът, когато дойдеш на себе си, е подобенна този, когато сутринта на сън ти се привижда как си се събудил, измил си си зъбите, оправил си леглото и вече си изпил чаша кафе, когато изведнъж се сепваш и недоумяваш защо все още си в леглото? След като преди малко си пил кафе, сега се оказва, че си още в леглото…
Бях мъртъв за 8 минути…
Преди около 2 години аз умрях… и бях мъртъв осем минути. Всичко се случи заради свръхдоза хероин. Да, това беше клинична смърт. Каквото и да беше, това бе и страшно, и приятно усещане едновременно. Беше ми станало все едно – пълно спокойствие и безразличие към всичко.
Сърцето ми биеше много бързо, цялото ми тяло бе плувнало в пот, като че ли всичко бе на забавен каданс. Последното нещо, което си спомням, преди да загубя съзнание бе викът на служителя от Спешното: „Губим го“. След това въздъхнах за последен път и загубих съзнание.
Няколко часа по-късно, вече в болницата, главата ми се въртеше силно. Не можех да мисля ясно и да ходя, пред очите ми всичко плаваше. Така продължи до следващия ден. Като цяло, това преживяване не беше толкова ужасно, но не пожелавам на никого да го преживее. И между другото, вече не употребявам хероин.
Това е подобно на чувството, когато бавно се унасяш в сън. Всичко е в много ярки и много наситени цветове. Изглежда, като че ли сънят продължава с часове, въпреки че, когато се събудих, бяха минали едва 3 минути.
Какво се случи в този „сън“ аз не помня, но усещах безгранично спокойствие и на душата ми бе дори радостно. Когато се събудих, за няколко секунди се чувствах като бях сред ревяща тълпа, макар стаята да бе празна.
Първоначално си върнах зрението. Това се случва постепенно , нали знаете, като в старите телевизори: първо наоколо е мрак, снежинки, и едва тогава нещата стават малко по-ясни и по-ярки.
Тялото ми от шията надолу бе парализирано и изведнъж започнах да усещам как постепенно започнах да си връщам способността да се движа: първо ръцете, после краката, а след това и цялото тяло.
Беше лесно да се ориентирам в пространството. Трудно беше да си спомня какво се е случило с мен. Не можех да разбера кои са всички тези хора около мен в момента, кой съм самият аз? След 5 минути всичко се върна към нормалното. Остана само една ужасно главоболие.
Сякаш се чувстваш в аквапарк
По-малкият ми брат е с диабет тип 1. Когато беше само на 10, през нощта претърпя хипогликемичен шок.
Спомням си, събудих се и разбрах, че шестима лекари тичат нагоре по стълбите, а след това се нададе вик: „Той спря да диша. Няма пулс!“ Качиха го в линейката, а в болницата разказаха на родителите ни какво чудо е, че са успели да го реанимират по пътя.
В болницата попитах брат ми какво е почувствал, когато е бил „там“, а той ми каза:
„Звук, сякаш започваш да растеш, ставаш по-силен и по-силен, когато изведнъж притихна и сякаш се понесох по водните тръби на нашия аквапарк. Толкова пусто никога не е било там. А ние ще отидем ли на аквапарк, когато се почувствам по-добре?“
