Искам уют. Просто така. Без повод.
Без всички тези барове и ресторанти. Без алкохол и цигарен дим. Искам вкусни сладки, потопени в топъл чай, а зимните месеци да прекарам под уютно одеяло и с хубави филми.
А връщайки се от работа, да отидем до магазина и да си купя „киндер-сюрприз“. И да знам: вкъщи някой ме чака. Не само котката. Макар че и тя ще допринесе за уюта, защото да пуснеш ръка в косместия корем е двойно по-приятно, когато от кухнята се носи вкусния аромат на торта.
Искам уют. Но ето кое е странно: да го измериш чисто обективно е невъзможно. А и да можеше, в какво щеше да се измери? В количеството целувки сутрин или с пожеланията „хубав ден“.
В чашите кафе, разделени на две? В топлите прегръдки или дългите прощавания? Съвместните планове или романтичните вечери? Празниците и топлите шалове, свързани с грижовни ръце?
Смятам, че всеки от нас има свой индикатор за уют. За мен това е отсъствието на дни, когато, заспивайки в 5 сутринта, оставяш музиката пусната, за да не слушаш тишината. Най-самотните хора винаги я избягват.
Макар че ненапразно казват: тишината поглъща. Но тя поглъща само самотните. Тя е хубав индикатор.
Самотата, противоположно на уюта, привлича тишината. Затова и трябва да бягаме от нея. Бягаш и си мислиш: ами ако някога срещна също толкова самотен. Заедно ще преживеем тази тишина далеч по-лесно.
Ей така изведнъж…
За да не оставаш до късно на работа, а да бързаш за вкъщи. Там, където победите и пораженията могат да се разделят поне на две, където есента вече не изглежда толкова сива и дъждовна, а зимата – студена и дълга.
