Има хора като бенгалски огън! Разхвърлят искри и горят весело и ярко. В любовта обсипват с подаръци и букети. Кълнат се и проявяват емоции. И говорят припряно за бъдещето, планове градят изведнъж…
На работа започват енергично нов проект; зареждат всички с ентусиазъм! И в приятелството веднага разкриват душата си и те наричат сестра или брат.
Но това не трае дълго – бенгалският огън изгаря бързо. Свършват радостта и щастието. Угасва ентусиазмът. Остава черна крива пръчица – и дим…
Има хора като маяк. Светят неярко в далечината; и светят с прекъсвания. Но в най-мрачната, непрогледна нощ светлината им се вижда отдалеч – и сме спасени. Вижда се всичко. Опасността е преодолима!
И вече не е страшно, не е самотно и няма отчаяние. Само една дума от тях, едно позвъняване, едно писмо – и вече е светло. И така цял живот, дълго, завинаги…
И нека те не са до нас. Нека не се кълнат, не обещават, не изливат чувства – но от тях лъщи спасителна светлина, от хората-маяци… И може би благодарение на тях не се разбиваме в рифовете и още сме живи. И ние също можем да светим и обичаме…
Анна Валентиновна Кирянова
