23 август 1942 г.
„На сутринта бях потресен от прекрасно зрелище: за първи път през огъня и дима видях Волга, спокойно и величествено течаща в своето корито. Ние достигнахме желаната цел – Волга. Но градът все още е в руски ръце. Защо руснаците се настаниха на този бряг, нима мислят да воюват до краен предел? Това е безумие“.
Ноември 1942 г.
„Надявахме се, че до Коледа ще се върнем в Германия, че Сталинград ще е в нашите ръце. Каква голяма заблуда! Този град ни е превърнал в тълпа безчувствени мъртъвци! Сталинград – това е ад! Руснаците не приличат на хора, сякаш са направени от желязо, не знаят умора, не знаят страх. Моряците в лютия студ напредват в атака в раета. Физически и духовно един руски войник е силен колкото цяла наша рота…“
Последното писмо е с дата ноември, 1943 г.
„Руските снайперисти и стрелци – несъмнено са ученици на Бога. Те ни причакват ден и нощ, и не пропускат. 58 дни щурмувахме един-единствен дом. Щурмувахме напразно… Никой от нас няма да се върне в Германия, освен ако не стане чудо. А в чудеса вече не вярвам. Времето премина на руска страна“.
