– Мила, имам молба към теб – Бог се спря, слезе от велосипеда и си свали очилата. Очите му бяха добри, но след всички неприятности в живота ми не знаех какво да очаквам от него. Продължих да го гледам, а той спокойно пиеше вода.
– Как така молба?
– Да, молба. Налага се да се занимавам със сериозни неща, не може ли да поживееш един месец само за себе си, с любов към себе си, с удоволствие. Да се занимаваш с това, което ти харесва, нищо да не искаш, нищо да не планираш и да не очакваш? Сякаш мен ме няма.
– Но теб те има – докоснах с показалеца си Бог.
– Откъде знаеш? Откъде знаеш кой съм всъщност? Може да съм плод на твоето въображение, може да съм просто твой вътрешен глас, интуиция, която си олицетворила.
– Във вид на 40-годишен мъж, който обожава мокасини?
Бог се разсмя.
– Хората са свикнали, че ме има. Че може винаги да кажат „Господи, прости“ и вече все едно не я е имало тази гадост. А после забравят и пак излива воня, защото винаги може да кажеш: „Господи, прости ми“.
Ако пък нещо не е наред – „Това е заради теб, Господи!“ А ако пък го мързи, то „Направи го, Господи, и повече няма да те моля за нищо!“ Кога ще се научите да живеете така, сякаш мен ме няма?
– Как сякаш те няма? – обърках се аз. Имах усещането, че взимат земята под краката ми и започвам да падам незнайно къде.
– Сякаш ти си Бог. Мила, само месец. Поживей за себе си само 30 дни.. Искаш някой да те обича през целия си живот, а сама не можеш да се обичаш дори за месец.
– Цял месец…
– Цял месец. Цял месец. Времето лети бързо, а аз ще ти донеса красиво магнитче.
