Гледаме с почуда. Шептим: „Мисля, че се влюбвам“, а после: „Влюбих се до уши“ и накрая: „Не мога да живея без теб“. Преплитаме крака под одеялото. Притискаме се по-близо един до друг. Смеем се, докато не се задавим с кафе или бира.
Сплитаме пръсти и бавно танцуваме в тишината. Мечтаем. Правим комплименти. Докосваме очите си с крайчеца на пръстите си. Пеем в колата. Показваме се през стъклото, разперваме ръце и усещаме как вятърът раздухва миглите ни.
Настъпваме се един друг, когато заедно си мием зъбите. Гледаме формите на облаците. Слагаме си смешни шапки и се бием с чадъри сякаш са мечове. Четем книги, седнали един до друг, и разменяме погледи след всяка страница. Намигваме си един на друг, когато около нас има хора. Бузите ни поруменяват. Очите сияят.
Но после.
Не контролираме какво говорим. Ставаме нетърпеливи. Съмняваме се. Избягваме да се гледаме в очите. Правим скандали. Позволяваме си резки фрази и дори тежката въздишка дава своя дан. Размазан грим. Въртене на очи. Обвинения. Затваряне един към друг.
А след това.
Стените изчезват. Някой изпълзява от своята пещера.
„Прости ми“.
„И ти на мен“.
Нерешителна целувка. Дълги коси, прилепнали към мокри бузи, за да могат два чифта очи да се срещнат. Първоначално плахи, а после силни прегръдки. Нежност.
Усмивка.
Хихикане.
Разбиране.
Примирие.
