Боядисвах стената в гаража, а 3-годишната ми дъщеря рисуваше с тебешири върху бетонния под. Изведнъж тя каза: „Така се радвам, че Бог ме е направил моя мама“.
Не бях готова за нещо подобно и попитах: „Какво?“ Този път тя произнесе още по-интересна фраза: „Радвам се, че ти си моята мама от Бог“.
Очите ми се напълниха със сълзи. После моето малко момиче започна да се моли:
„Господи, благодаря ти, че ми даде моята любима мама. И ти благодаря (тази реплика не я разбрах). Благодаря ти за това, че тя винаги ми приготвя закуска и че днес ще си направим тиквени бисквити. Надявам се да ни се получат“.
Посля тя отвори очи и продължи да рисува.
„Кой те научи на всичко това?“ – попитах аз, опитвайки се да преборя буцата, стиснала гърлото ми.
Тя беше само на три годинки и нямах представа, че в малкото си сърчице е поместила само благодарност.
Обикновено дъщеря ни не искаше да се моли на глас, дори когато я поощрявахме със сладки неща. Поразяващо е, че малкото й сърце може да помещава в себе си повече любов, отколкото можех да си представя, а в мислите й са понятия като Бог, любов и благодарност.
„Благодаря ти, Анна – казах аз, усмихвайки се. — Много се радвам, че Господ ми е изпратил такава дъщеря“.
Бих я прегърнала, ако ръцете ми не бяха в боя и между нас нямаше такова разстояние. Вече мислех, че това е краят на разговора, но дъщеря ми зададе още един въпрос…
„Дълго ли се наложи да ме чакаш, мамо?“ – попита ме Анна. Вече й бях разказвала тази история милион пъти, но тя искаше да я чуе пак.
Приближих се до нея: „Да, скъпа моя. Молех Бога за детенце отново и отново, но той дълго не ми го даваше. А после, когато с баща ти разбрахме, че ти си в корема ми, бяхме безкрайно щастливи!“
„Знаеш ли защо Бог толкова дълго не ти е давал дете?“ – попита ме малката.
„Не, мила, не зная“ – разсеяно отвърнах аз.
„А аз зная защо“ – каза дъщея ми. „Защото той е правел мен“.
Погледнах в дълбоките й сини очи, които в този момент просто изглеждаха неземни; къдравите й светли коси пропускаха през себе си слънчевите лъчи. В този момент ми изглеждаше, че тя е на хиляди години.
„Той е правел мен“ – този отговор ми беше напълно достатъчен. Ама разбира се! В това имаше толкова смисъл! Поглеждайки я в този момент, разбрах, че това дете дълго е спало на гърдите на Бога, сякаш небесата не са искали да я пускат.
Пиша това за всички, които от доста време се молят за появата на дете. Пиша това за тези, които вече са загубили надежда някога да си имат бебе. Моля ви, не се отачайвайте, не се сърдете на Бог. Той чува вашите молитви. Сега той създава вашето дете.
Честно казано, не знам дали ще се появят при вас деца при раждане или при осиновяване. Никой не знае как е устроено всичко на небасата, но може би Бог толквоа дълго не ви дава дете, защото твори истинско произведение на изкуството.
И някой ден, съвсем скоро, вашето дете ще ви каже: „Бог просто ме е правил много дълго“. И това ще бъде вашето щастие. просто го изчакайте.
