Отидох на кино, гледах и реших да се отбия в пицарията, която се намираше наблизо. Сядам, ям си пепероните и чувам някъде вдясно от себе си ззз-ззз.
Не обръщам внимание. Ззз-ззз. Какво е пък това? Ззз-ззз. Тишина. Звукът се носи от дивана, между гърба ми и седалката. Бъркам с ръка и изваждам мобилен телефон.
Супер… Но не ми трябва чужд. Проверявам пропуснатото повикване. Аха, „Брата“ е звънял. В главата ми се ражда проста последователност: позвънявам, казвам за намерения телефон, договаряме се да се чакаме пред киното, връщам телефона и си тръгвам. Позвънявам (по-нататък Б-Брата, А-Аз):
Б: Да?!
А: Здравейте. Намерих теле…
Б: Донеси го на улица „Лом“
А: …Ами… По-добре елате да си го вземете пред кино…
Б: Не разбра ли, бе? Донеси телефона на улица „Лом“!
А: Няма да ходя никъде! Трябва да сте повече заинтересовани за получа…
Б: Слушай! Или ми носиш телефона до 15 минути, или ще те намеря!
А: И как ще ме намерите? По телефона ли ще изчислите?
Б: Донеси телефона! Или мамка ти!
А: Сигурен ли сте, че няма да дойдете сами за него?
Б: Ти прост ли си? Проблем ли си търсиш?
А: Разбрах Ви, чух Ви! Чакайте ме на спирката на улица „Лом“. Ще дойда след 15 минути.
Б: Да не ти е прее*ан мозъка!
Приключих разговора. Извадих батерията от телефона. Извадих и счупих сим картата. Изхвърлих тази кутия на Пандора в кошчето.
Правете добро, но не на всеки и се грижете за себе си.
