Отидох да се видя с един приятел. Той работи като охрана на гробището. Заговорихме се и взе, че стана късно. Реших да си ходя и изведнъж ме споходи идеята да мине през алеята на гробището. Да помисля върху вечността, нали знаете, да поразсъждавам философски.
Разхождам се, тъмно е. И тук виждам как от страничната алея се зададе някаква дама. Цялата запъхтяна. И право към мен…
– О, човече, колко хубаво! Не можете ли да ми помогнете? Трябва да изляза на южния вход, там ми е колата, а аз каквато съм патка се загубих и не мога да намеря пътя!
В старите гробища, особено вечер, е лесно да се загубиш.
– Ще помогна.
– Ох, колко хубаво, а аз оттук бях тръгнала да излиза, глупачка с глупачката… Ой, а накъде трябва…
– Оттук.
– А тук колко е тъмно, неуютно, страшно! Вас не Ви ли е страх? – тя ме хвана за ръката.
– Не.
Стигаме почти до изхода.
– Огромни благодарности, че ми помогнахте. А Вие винаги ли сте толкова неразговорчив, а? Това от работата ли е?
– Да, аз и когато бях жив не бях приказлив (сякаш дяволът реши да се пошегувам).
