Баща ми беше (и сега е) не просто баща. Той е истински пример. През 1993 година той остава с тримесечна дъщеричка на ръце. Жена му казала, че децата не са за нея, не можела да търпи плач и нощи без сън.
Една година баща ми заедно с баба ми се справяли дружно. А след това баба ми се разболяла. Баща ми бил късно дете и единствено. Сега вече у него били два безпомощни човека – дете и 70-годишна майка.
Последвали постоянни викания на бърза помощ, безкрайни плачове, работа, работа… С нас седяла съседката или моя братовчедка.
Когто съм била на три години, баба я откарали в болницата. Връщайки се вкъщи, видели разбит прозорец (живеели сме на първия етаж).
Изнесено било почти всичко. Днес вече, осъзнавайки всичко, което се случило, не разбирам как баща ми намерил сили да оправи всичко…
Въпреки че почти всички пари отивали за лекарства за баба, имах страхотни вещи, играчки. Започнах да чета на четири години и рецитирах огромни стихове.
В момента, в който тръгнах на училище, баща ми направи най-хубавия ми подарък – операция. Единственото, което ми напомняше за майка ми, това беше късогледството, защото тя ме изхвърлила. В буквален смисъл изхвърлила. На пода. Безкрайно съм благодарна на татко, не ми се подиграваха в училище за това късогледство.
Когато бях на 12, баба ми почина. Струваше ми се, че това е краят. Възрастният мъж, баща ми, който беше най-силният и смелият, плачеше. Никога не ми е било толкова зле. Но и това преживяхме.
През февруари баща ми ще стане на 50. Днес има страхотна жена, отглеждат син, когото осиновиха преди три години.
Мъжете рядко взимат детето за себе си. А да отдадат част от живота си напълно на детето, без всякакви надежди за личен живот – още по-рядко. Благодаря ти за това, татко.
