Казват, че когато разбереш, че това е краят – това става и твоето начало.
Всичко около мен ми изглежда така просто, а вътре всичко е толкова ужасно нелепо и ненавреме объркващо. Знаете, като слушалки, лежащи в джоба. И ти ги изваждаш в метрото, опитваш се да ги разплетеш, за да послушаш музика, пропътувайки една станция. И през цялото време се возиш, разплитайки ги. И вече почти… но ето я и твоята станция.
Навярно част от мен отдавна е знаела, че краят е съвсем наблизо, той се е прокрадвал незабелязано, с всяка казана груба дума, с всяко непожелаване на лека нощ, с всяка направена крачка в противоположна от мен страна.
Ти знаеш, че човекът е до теб. Ето го, само да протегнеш ръце и го прегръщаш. Но тази неизбежност става все по-ясна, прозрачна, все по-близка.
Когато той си тръгна, по закона на жанра бяха останали снимки, напомнящи за все още щастливи моменти. Но живееха вече далеч в паметта на компютъра, бяха скрити от очите, разпръснати по папки с мотивиращи имена, че в никакъв случай не бива да бъдат отваряни.
Всички тези електронни спомени бяха погребани под името „минало“.
Когато той си тръгна, изтрих контакта с неговото име, и без значение колко пъти той не се върна, колко пъти не получих входящо от него, аз разбрах, че той неизбежно си тръгнал. Това ме накара да оставя на мира неговия телефонен номер и повече никога да не запаметявам мобилния му.
Когато той си тръгна, в очите ми имаше сълзи. Но повярвайте ми, всичко си остана на мястото. Сякаш, всичко, което се беше случило в света беше абстрактно и рязко се промени, разгъна се, стана правилно.
Стана бял лист. Незацапан от нищо. Вземи, рисувай, твори, разпръсквай ярки цветове, слагай случайни черни петна. Но това ще бъде твоето настояще.
Когато той си тръгна… това стана началото.
